ДНЕВНИК НА НАУЧНАТА ЕКСПЕДИЦИЯ

В СЕВЕРНА ДОБРУДЖА (РУМЪНИЯ),

1–6 НОЕМВРИ 2022 Г.

През есента на 2022 г. се предприе втората от предвидените по проект Граници и културни модели: езичество vs. християнство в контактната зона на Дунавския лимес (Малка Скития и Втора Мизия през IV–VII век) теренни научно-изследователски експедиции. Тя обхвана онази зона от граничната територия между двете късноримски провинции Втора Мизия и Малка Скития, която се намира днес на територията на Северна Добруджа, в границите на Р. Румъния. Научният екип посети повечето значими за историята на ранното християнство в региона археологически обекти, документира на терен важни паметници на късноантичната и ранносредновековна църковна и монашеска архитектура и извърши фотозаснемане на движими културни ценности в експозициите на няколко музея. Тези дейности бяха осъществени със съдействието на д-р Габриел Талмацки и д-р Константин Шова от Историко-архелогическия музей в гр. Констанца, както и на д-р Сорин Алинкай, директор на Историческия музей в гр. Тулча. На проведено работно заседание по проекта предварително бяха разпределени между членовете на екипа изследователски задачи върху предвидените за документиране и проучване обекти, които бяха представяни на място с оглед коментирането на проблемни моменти при тяхната интерпретация.

Настоящата втора експедиция бе и е естествено продължение на теренната ни работа по проекта, извършена в периода 30 март – 6 април 2022 г. в Добричка и Силистреснка области.

В експедицията в Северна Добрдужа взеха участие: доц. д-р Албена Миланова (ЦСВП–СУ, ръководител на проекта), проф. д.и.н. Георги Атанасов (РИМ–Силистра), проф. д-р Ивайла Попова (СУ), д-р Вера Атанасова (НИМ), Александър Иванов (докторант към НАИМ–БАН) и Цветозар Йотов (докторант към СУ).

ДЕН I.

1 НОЕМВРИ (ВТОРНИК)

Първият ден премина предимно в пътуване, като спряхме да се запознаем с експозицията на Регионален музей-Добрич и с неговото ръководство в лицето в Директора му Добри Добрев с оглед установяване на контакти и коментиране на възможности за работа с фондовете на музея, която е предвидена в работната програма на втория етап на проекта. Беше посетена късноантичната крепост Залдапа до село Крушари, в чието проучване участват някои от членовете на екипа и която е един от изследователските акценти в научната програма и в предвидените публикации. Крайната дестинатия на днешния ден беше гр. Силистра, където проф. Атанасов се присъедини към екипа.

ДЕН II.

2 НОЕМВРИ (СРЯДА)

Отпътувахме от Силистра рано сутринта към Р. Румъния и конкретно към манастира „Св. ап. Андрей Първозвани“, разположен в непосердствена близост до село Йон Корвин където към екипа трябваше да се присъединят румънските колеги – доц. д-р. Габриел Талмацки (член на екипа) и д-р Константин Шова. Основната цел беше намиращата се на територията на съвременния манастирски комплекс Пещера на св. ап. Андрей (Peștera Sfântului Andrei), тъй като тя беше част от паметниците, които беше планирано да се включат в каталога и изследването на скалните монашески обители в изследвания регион. На място бе направено архитектурно заснемане и уточняване на плана на пещерния храм, както и подробно фотозаснемане на обекта. Според извършените проучвания и в резултат на предварителното библиографско и теренно обследване и коментари с румънските членове на екипа, достигнахме до заключението, че е много малко вероятно обектът да има отношение към късноантичната монашеска практика, макар че изглежда е старо култово място и предлагаме следния следния възможен историко-антропологически анализ.

Изграждането на сега действащите манастирски сгради е започнало след 1990 г., с възстановяването на обителта в и около пещерата. Освен историческата пещерна църква, днес манастирът има още две църкви – една по-малка, построена през 1994–1995 г., и една по-голяма, построена през 1998–2002 г. Малката църква съхранява частица от мощите на няколко светци. Вляво пред олтара ѝ се намира кръст във формата на „Х“, в чийто център е поставена частица от пръста на свети Андрей, а в краищата му са частици от мощите на четиримата мъченици от Никулител – Зотик, Атал, Камас и Филип, на свещеника Епиктет и на монаха Астион. Всяка година десетки хиляди поклонници идват да посещават пещерата, която заедно с новопостроените църкви са известни на национално ниво като „румънския Витлеем“. В нея, под изсечения купол, е изложена и иконата на Свети Андрей – апостолът, християнизирал земите на север от Дунав според народната памет. В ниша на пронаоса има изсечено в камъка легло, което според преданията св. Андрей използвал за отдих. През годините това било място за палене на свещи от нуждаещите се от утеха от болести миряни. Близо до пещерата има извор, за който местните легенди разказват, че бликнал, след като св. Андрей ударил скалата с тоягата си.

В съвременна Румъния, легендата, че св. Андрей християнизирал не само областта на Добруджа, но и останалите днешни румънски земи непосредствено след Възнесение Господне е широко разпространена и се е превърнала в общонационален мит. Въпреки че не се основава на никакви по-сериозни исторически и археологически данни, тази легенда е официално възприета за реално случило се историческо събитие, както от Румънската православна църква, така и от румънската държава през периода на наложения от Чаушеску национален „протохронизъм“ (рrotocronismul), като продължава своето развитие и след 1989 г., когато св. Андрей е обявен за покровител на Румъния. Легендата е изцяло съвременна (Boia 2001, 11) и се основава на препратки към съчиненията на отците на Църквата, живяли и писали през III–IV век, примесени с тълкувания и на хронологически още по-късни извори.

Съгласно сведенията на Иполит Римски (ок. 170 – ок. 235 г.), Ориген (ок. 185 – ок. 253 г.), Евсевий Кесарийски (ок. 260/265 – 339 г.) и други автори се счита, че св. ап. Андрей е проповядвал в Скития през 30-те години на I век (Pacurariu 2010, 186–188). Вероятно по това време в същия район е проповядвал и св. ап. Филип. Днес от Северна Добруджа са известни множество топоними и старинни народни обичаи и традиции, свързани с култа към св. Андрей (като напр. някои коледни песни). За повечето от тях румънските учени предполагат, че вероятно съдържат и по-ранен, предхристиянски субстрат. Така, пак въз основа на мести предания, се предполага, че по време на престоя му на Балканите през Античността, св. Андрей е живял и проповядвал Божито слово именно в откритата през 1940 г. до село Йон Корвин пещера.

Много малко са фактите около историята на Пещерата на св. Андрей, но това, което може да се потвърди със сигурност, е, че тя е открита през 1940 г. от адвоката Йон Дину. Според разказа на самия Дину една нощ светият апостол му се присънил и му посочил пещерата, в която някога той живял и проповядвал сред скитите (Dogar 2012, 58–60). Той дошъл в село Йон Корвин, за да намери пещерата и след като я почистил от обраслата растителност, заедно със свещеника Константин Лембрау оформили няколко килии, в които се населили и първите монаси. През 1943 г. пещерата е осветена от епископ Чезарие Паунеску като Пещерен манастир „Св. ап. Андрей“, който по време на комунистическия режим е разрушен и превърнат в приют за бездомни животни до 90-те години на XX в. Първите монаси разказват, че открили раннохристиянски предмети, които междувременно изгубили. Историците и археолозите отхвърлят достоверността на народните вярвания за Пещерата на св. Андрей, тъй като ранното християнство е разпространявано от епископите в градовете през IV век, а не в селските райони, пещери и гори (Dogar 2012, 62).

Пещерата на св. Андрей е една от най-спорните скални монашески обители. Според немалко съвременни румънски учени идеята за ранното християнизиране на Добруджа от св. Андрей е несъстоятелна и те я възприемат като част от идеологията на протохронизма, застъпващ тезата, че православната църква винаги е била спътник и защитник на румънския народ през цялата му история, и която теза след това е използвана за чисто пропагандни цели при режима на Чаушеску (Stan, Turcescu 2007, 48). От друга страна терминът Скития (Σκυϑία / Scythia) през I век обикновено се отнася за земите на днешна Украйна и Южна Русия и по-спорадично с него се обвързва Добруджа. Територията на днешна Добруджа е наречена официално Малка Скития (Scythia Minor / Μικρά Σκυϑία) чак в края на III век при управлението на император Диоклециан в качеството ѝ на новообособена римска провинция. Всички тези обстоятелства допълнително затвърждават заключението у съвременните изследователи, че няма ясни доказателства за действителната мисионерска дейност на св. Андрей в Добруджа (Cinpoes 2010, 98).

Протировечивите факти около историята на пещерата съвсем естествено породиха сред членовете на научния екип дискусия за нейното обитаване през късната римска епоха в контескта на християнизацията на Добруджа. При нашето посещение на място се установи допълнителна обработка по стените – по наблюдение на проф. Георги Атанасов има две изсечени противоположни ниши. Изсичанията са силно патинирали и опушени в североизточната част, което предполага ранното оформяне на пещерата. В югозападната половина има съвременни дооформяния и изсечен купол, които според информация от проф. Петре Дякону, споделена с проф. Георги Атанасов през 90-те години на XX в., са правени между Двете световни войни. В специализираната литература обителта е неколкратно споменавана както в стари, така и в по-съвременни публикации, но тепърва предстои да ѝ се направи цялостно публикуване с точните размери на помещенията. На място екипът взе наново размери на обработваните в пещерата пространства и се нанесоха допълнителни корекции в стария план на обекта, направен от проф. Атанасов. Допълнителните разяснения и уточнения от страна на румънските колеги – че при провеждането на различни проучвания на оформените от човешка ръка в обекта помещения не е открит археологически материал, датиращ от преиода I–VI век – затвърдиха мнението ни за несъстоятелността на тезата, че пещерата трябва да се счита за късноантична монашеска обител. Оказва се, че тя е допълнително изсичана и оформена като място за поклонение през целия ХХ век.

*   *   *

Следващият обект в програмата на експедицията бе Трофейният град (сivitas Tropaensium), по-известен като Тропеум Траяни и намиращ се в непосредствена близост до монумента „Трофеят на Траян“ (Tropaeum Traiani), който също посетихме. Те са от изключително значение за работата ни проекта и монографията за раннохристиянска Залдапа, тъй като Тропеум Траяни е най-близкият, и като географско разстояние, и като типология град до Залдапа, с който е свързан с римски път. Градът и монументът са под юрисдикцията на музея в село Адамклиси (Adamclisi), окръг Констанца. Освен тях на територията на община Адамклиси има още седем други археологически обекта, включени в списъка на историческите паметници от окръг Констанца с местно значение: 1) в землището село Хацег (Hațeg) са регистрирани селища от латенския период (т.нар. гето-дакийска култура, IV–II век пр. Хр.), римската епоха (I–VI век сл. Хр.) и Ранното средновековие; 2) на 2 км южно от село Зориле (Zorile) има друго селище от латенския период; 3) в землището на село Адамклиси, при пресичането на Национален път 3 (Drumul Național 3) с местния път, водещ към монумента Тропеум Траяни, са открити следи от дакийски некропол от латенския период; 4) в западния край на село Адамклиси има ранносредновековно селище (VIII–Х век); 5) източно от крепостта Тропуем Траяни е локализирана по-малка, подобна на нея крепост; 6) югозападно от село Адамклиси са останките на римски акведукт; 7) а на цялата територия на община Адамклиси са разположени различни групи могили от периода IV–III век пр. Хр.

Доц. Габриел Далмацки и д-р Константин Шова представиха историята на построяването на Трофея на Траян, неговото археологическо проучване и последвалата съвременна реконструкция през 70-те години на миналия век.

Монументът Tropaeum Traiani е издигнат през 109 г. в провинция Долна Мизия, в близост до сivitas Tropaensium, за да отбележи победата на император Траян над даките в битката при Адамклиси, състояла се през зимата на 101–102 г. (Coarelli 1999, 99). Паметникът е посветен на Марс Отмъстител (Mars Ultor) и е трябвало да бъде предупреждение за всички северни племена извън римските провинции. Формата на зданието е вдъхновена от мавзолея на Август в Рим – по фасадата има 54 метопа, които изобразяват сражаващите се срещу враговете на империята римски легиони. Преди построяването на паметника от Траян на мястото е имало олтар, по чиито стени са били изписани имената на 3000 легионери и помощни части, загинали в битка за републиката. Сравнявайки го с колоната на Траян в Рим, която е издигната, за да ознаменува същите победи, и е „продукт на римското столично изкуство“, някои изследователи определят изваяните метопи на добруджанския монумент като „варварски провинциален вкус“, издълбани от „скулптори с провинциално обучение и липса на опит във фигуративното представяне“ (Henig 1983, 68).

Съвременната възстановка на монумента се състои от цилиндричен постамент, издигнат върху няколко реда кръгови стъпала, завършващ с коничен покрив върху концентрични каменни редове, в чиято среда се издига шестоъгълна надстройка. На върха се намира двулицев трофей, висок 10,75 м, изобразяващ броня с четири цилиндрични щита. Височината на паметника заедно с трофея е приблизително ок. 40 м.

Първите разкопки са извършени през 1837 г. от четирима пруски офицери, наети от османските власти да проучат стратегическото положение на Добруджа. Екипът е съставен от Хайнрих Мюлбах, ръководен от Фридрих Леополд Фишер, Карол Винке-Олбендорф и Хелмут фон Молтке Старши. Паметникът е проучван от Григоре Точилеску, О. Бенфорд и Г. Ниман между 1882–1895 г. и Джeорджe Мурну през 1909 г. Василе Първан спира проучванията през 1911 г., а Паул Никореску проучва обекта между 1935–1945 г. Обектът е допроучен от Георге Стефан и Йон Барня през 1945 г., а след 1968 г. – под ръководството на Румънската академия на науките. В музея в Адамклиси се съхраняват оригиналните архитектурни детайли от монумента: от всички 54 метопа – 48 са в музея, а 1 е в Истанбул (Henig 1983, 68). Монументът е възстановен в сегашния си вид по хипотетична реконструкция през 1977 г.

Трофейният град (сivitas Tropaensium) е разположен в долината Урлуя, на ок. 600 м от село Адамклиси и на ок. 1500 м от триумфалния паметник. Доц. Талмацки и д-р Шова ни запознаха детайлно с историята на проучването на града, с постижения и проблемите на румънската наука, показаха ни разкритите структури и ни представиха резултатите от проведените през последните години от тях разкопки, концентрирани в рамките на една от обществените сгради. Румънските колеги отбелязаха, че, за съжаление, по-късните културни напластявания на обекта от Средновековието (и вероятно османския период) са били отстранени от първия проучвател на крепостта – Дж. Точилеску – още в края на XIX век.

Началото на римския град се свързва с издигането на триумфалния монумент през 109 г. Траян заселва в съществуващото на мястото предримско гето-дакийско селище ветерани от Дакийските войни и римски граждани – търговци, занаятчии, земевладелци. През 116 г. вече римската общност тук е силно консолидирана, за което черпим сведения от открит надпис, на цокъла на статуята на император Траян, наричащ жителите на града с името Traianenses Tropaenses. Благоприятните природни условия и географско местоположение улесняват бързото развитие на римското селище, превръщайки го още през II век в процъфтяващ град. Разкритите надписи от времето на Марк Аврелий преди нападението на костобоките през 170 г. свидетелстват, че селището е вече municipium, ръководен от ordo decurionum и различни магистрати (duumviri, qinqennales, gestores, aediles). Постепенно около града възникват голям брой villae rusticae, а серия от посветителни надписи към Liber patter, Церера и Зевс Омбрим (Носещ дъжд) и други божества говорят за многообразието на изповядваните от местните езически култове.

            Набезите на карпите и готите през втората половина на III век унищожават до голяма степен града, който в началото на IV век, при императорите Константин Велики и Лициний, е възстановен, както казва откритият от Григоре Точилеску при източната порта надпис, който отбелязва и датира това събитие в 316 г. До момента проучените части от планировката на сivitas Tropaensium обхващат: цялата крепостна стена, западната порта, източната порта, южната порта, трасета на Сardo maximus, Decumanus maximus и Via principalis с прилежащите им обществени сгради, пет раннохристиянски базилики от IV–V век и една гражданска (forensis).

            Сградата на музея в Адамклиси е открита през 1977 г. и е проектирана като лапидариум. В нея се съхраняват оригиналните архитуктурни детайли от триумфалния монумент, както и археологическите материали, открити при разкопките в сivitas Tropaensium и нейните околности. В центъра на залата е изложена колосалната статуя на трофея, надписът и фризът с оръжие. Другите експонати са съставени от керамични колекции (съдове от културата Хаманджия, местна керамика от желязната епоха, както и гръцки, римски и византийски амфори), инструменти, накити, скулптури, епиграфски паметници и др. Научния екип извърши фотодокументиране на важни за темата на проекта архитектурни детайли и археологически материали, изложени в експозицията на музея.

*   *   *

В ранния следобед достигнахме следващата точка от нашия маршрут, а именно – Скалния манастир край гр. Мурфатлар (Situl arheologic Basarabi-Murfatlar), който е важна недвижима културна ценност за историята на християнството в Добруджа и българската средновековна култура (Николов 2005, 195). Обектът е открит случайно на 11 юни 1957 г. при строителните работи по канала Дунав – Черно море и е археологически проучван в периода 1957–1960 г. (Barnea 1959, 541–543). През 70-те години започва изграждането на тежка бетонова конструкция, която има за цел да покрие манастрския комплекс и да предотврати бъдещи ерозионни дейности в скалата. Сградата е замислена като музей in situ, но след изпълнението на основата част от строителните работи обектът е изоставен. В момента продължават да се рушат платната както на временната дървена конструкция, укрепваща нивата с монашеските килиите, така и цялата бетонна конструкция. Откакто е изоставено изграждането на музейната сграда, археологическият компекс е затворен и недостъпен посетители. Доц. Талмацки и д-р Шова споделиха с нас, че румънското Министерство на културата е предприело стъпки за опазването на манастира, но все още няма окончателно решение от страна на държавата за неговото цялостно социализиране, консервиране и реставриране. В момента са предприети дейности по проект на ЮНЕСКО и достъпът до обекта е напълно прекратен. С любезното съдействие на румънските колеги научният ни екип успя да влезе и документира комплекса. Това е ключов паметник в нашето изследване върху скалните манастири и ранносредновековната българска култура. Бяха заснети помещенията, надписите с гръцки, глаголически, кирилски и руноподобни знаци, многобройните рисунки-графите, бяха сверени и коригирани съществуващи в литературата планове и направен оглед на място на някои структури със спорна интерпретация, като т. нар. ксенодохион (страноприемница).

Манастирът е бил голям поклоннически център в средновековната българска държава. Засега общоприетата датировка за периода на обитаването му е от средата на IX до края на X век, като се смята, че е постепенно изоставен след похода на киевския княз Светослав I през 968 г. Комплексът се състои от шест църкви, три крипти с килии, две килии без крипти и четири свързващи ги комуникационни галерии, всички датиращи от IX–XI век (вж. подр. Barnea, Ştefănescu 1971, 180–233). Църквите са еднотипни – едноапсидни, еднокорабни, сводести параклиси с обширни притвори. Характерна особеност са окръглените им олтари, в които зад плътните олтарни прегради са разположени олтарните маси. В това отношение те имат паралели сред скалните манастири в средновековна България и са донякъде подобни на кападокийските скални обители (Атанасов 2010, 467–469). Най-забележителни в комплекса са многобройните врязани в мекия варовиков камък старобългарски графити на глаголица и кирилица, графити, изписани с гръцки букви, които са в употреба в българската държава до въвеждате на глаголицата, и със загадъчните прабългарски руни (вж. подр.; Попконстантинов 1993, 141–165). Стените изпъстрят и кръстове, наивно, линеарно и схематично изобразени коне и конници, светии, свастики, звезди, кораб, змей и плетеници, дори релефен лъв като тези, познати ни от Плиска, Преслав, Мадара, Стара Загора и миниатюрите на църковните книги (вж. подр. Popkonstantinov 1986, 77–106). Традиционно повечето по-стари румънски публикации не афишират това българско културно-историческо наследство и търсят зад неговия произход несъществуващо по това време местно романизирано население, или го приписват дори на варягите, дошли от далечния север, и пр. Изключение в това отношение обаче правят някои по-съвременни публикации (Curta 2006, 232).

Накратко за надписите може да се каже следното – два са изписани с гръцки букви, два са на глаголица, над 30 са на кирилица, а най-многобройни са руническите надписи, от които досега са открити над 60 (вж. подр. Бешевлиев 1976, 12–22). Същият тип руни са използвани върху розетата от Плиска и могат да бъдат намерени върху строителни материали и върху стените от IX век на първата българска столица Плиска. Предполага се, че езикът на руните е прабългарски. Според румънски изследователи, някои графити, включително изобразяващи викингски кораби, са интерпретирани като варяжки (Spinei 2009, 54), но те обаче може да са издълбани и от местните монаси по време на нашествието на русите в България (Madgearu 2013, 27). Въпреки многобройните опити за разчитане на писмеността от Мурфатларr, все още няма общоприето нейно дешифриране. В момента д-р Боян Гюзелев работи върху новата им интерпретация и част от документацията, която направихме, му беше предадена за работа.

Предполога се, че първоначално монасите са ползвали за устройването на своите килии, църкви и гробни камери вече изоставени галерии на кариера за мек варовик, с който е граден българският средновековен каменен вал, намиращ се в непосредствена близост. Относителната хронология на манастира и вала все още не е напълно уточнена, но не е изключено да е предхождал вала, който датира от границата между IX и X век. Огромният брой рисунки и надписи, както и голямото количество средновековна българска керамика показват, че манастирът по време на своето съществуване е бил голям поклоннически център в българската държава (Атанасов 2010, 468).

При посещението си научният екип извърши следните дейности. Първо посетихме Църква В1, която е най-добре запазена. Тя включва дълъг нартекс, наос и затворена полукръгла апсида, в интериора на която са изсечени презвитерий, протезис и диаконикон. Връзката между наоса и апсидата е тясна врата. Направи се фотозаснемане на интериора и графитите по стените – десетки кръстове, изображения на животни и няколко надписа. Пространството пред църквата е изолирано от дълбока кариера, която прекъсва достъпа до храма.

В Църква В2 се фотодокументира трибелона между притвора и наоса. Посетиха се Килия С1 с Крипта С2, където се фотодокументира изображението на змей/дракон. Комуникацията към тях също е прекъсната от кариера.

В Църква В3 се направи корекция на плана на апсидата – извърши се точно графично заснемане на ваните и олтарния блок. Извърши се фотозаснемане на графитите – десетки кръстове, рунически надписи, т.нар. „киевски двузъбец“ и множество рисунки на коне. Не успяхме да открием изображението на викингския кораб. Установяваме, че това е идинствената църква в Мурфатлар, при която олтарната маса е отделена от източната страна на апсидата.

В Църква В4 се направи фотодокументиране архитектоничната живопис над олтарната преграда и екипът установи, че не е рисунка с охрена боя, а е изрязано дъговидно легло, запълнено с червен прахов хоросан. Тук също се фотодокументираха множеството графити и рисунки. Кръстовете са релефни с разширяващи се краища (малтийски тип), в които са инкрустирани елементи от стъклена синьо-зелена паста, която на места е все още запазена.

Продължихме в Сектор Е, където проф. Атанасов идентифицира магерницата, трапезарията и криптата. Той направи корекция на плана, нанасяйки апсидата. Установиха се особеноститет на контраапсидата на Църква Е3 и се документираха липсващите ѝ специфики. Извърши се и фотодокументиране на църквата с нейните особености.

Доц. Албена Миланова изказа предположение, че манастирът трябва да е имал библиотека и/или скрипторий заради особеностите на някои рисунки по стените, които се срещат в старобългарската ръкописна традиция – мнение, което беше подкрепено и от проф. Г Атанасов. За жалост няаучният екип не успя да открие на място в различните сгради на комплекса част от вече публикуваните в специализираната литература графити.

 

ДЕН III.

3 НОЕМВРИ (ЧЕТВЪРТЪК)

Отпътувахме от Кюстенджа (Constanța) рано сутринта в посока на нашата първа спирка днес – Арехологически музей „Калатис“ (Mangalia Muzeul de Arheologie „Callatis“) в гр. Мангалия (Mangalia).

Музеят е открит през 1959 г., след като при различните преустройства на града са разкрити множество артефакти от няколко епохи: неолита, гръцката колонизация и Римската империя. Научният екип получи важна информация за експонатите от уредника Николае Александру, който е един от проучвателите на античния Калатис и изнесе за нас и подробна археологическа беседа за нивото на проучване и запазеност на недвижимите културни ценности в съвременната им градска среда. Извърши се фотодокументиране на важни за темата на проекта архитектурни детайли от проучването на раннохристиянската базилика до крепостната стена, както и други археологически материали, изложени в експозицията на музея.

Останките на античния Калатис са разположени в градската територия на днешна Мангалия и са разкрити много малко на брой археологически структури чрез спасителни разкопки, предприети във връзка със строителни дейности. Гръцка колония Κάλλατις (Callatis) e основана през VI век пр. Хр. от преселници от витинския град Хераклея Понтика (Ἡράκλεια Ποντική / Heraclea Pontica). Новоустроенияt полис започва да сече собствени монети от ок. 350 г. пр. Хр. (вж. подр. ИД 2011, 131–201). През 72 г. пр. Хр. Калатис е завладян от римския консул Луций Лициний Лукул и по-късно е включен в състава на провинция Долна Мизия. През II век сл. Хр. се изгражда допълнителна крепостна стена. Тежки удари върху Калатис нанасят варварските нашествия през III век, но е възстановен през IV век, за да възвърне статута си на важен търговски център и пристанищен град до края на Античността. Разкрита е и раннохристиянска базилика от V век, с атрий и баптистерий, която е претърпяла поправки през VI век. Проучвателите ѝ я причисляват тип сирийския тип базилики. В южната част на града, пак при строителни дейности, е регистриран и термален комплекс, изграден в opus mixtum. Частично проучен е и римо-византийски некропол, който е ситуиран extra muros. Най-интересното откритие в некропола е хипогеумна структура, снабдена с дромос и сводеста погребална камера, по чийто стени са издраскани два християнски надписа, както и християнски символи.

След музея научният екип посети т.нар. сирийска базилика, намираща се до късноантичната kрепостна стена на Калатис и експонирана на място. Дълго коментирахме с румънския колега на място особености в архитектурния план на тази известна в литературата като „сирийски“ тип базилика и след като ни беше предоставена информация in situ от проучвателя д-р Александру, се убедихме в нейната неправилна досегашна типологическа атрибуция. При провелата се дискусия между докторанта Александър Иванов и Проф. Атанасов с проучвателя на базиликата Николае Александреску, екипът установи, че “сирийската базилика” всъщност е епископионът на трикорабна базилика, която се развива източно от атрия. Подобно на примерите от други места, така и тук базиликата е разположена непосредствено до крепостната стена, но нямаше как да я фотодокументираме, тъй като основният корпус на сградата ѝ попада под основите на съвременно здание.

Научният екип посети и екпониранираните на място под хотел „Президент“ (на ул. „Тейлор“ № 6) запазени  археологически останки на цял късноантичен квартал.

Следващата ни дестинация бе джамията „Есмахан Султан“, построена през 1575 г. и действаща и до днес, обслужваща религиозните нужди на турската и татарската общност в Мангалия. Регистрирахме 8 преупотребени антични колони в градежа ѝ – 2 мраморни и 6 варовикови.

*   *   *

По обяд отпътувахме от Мангалия (Mangalia) и се върнахме в Кюстенджа (Constanța). Научният екип посети Историко-археологическия музей (Muzeul de Istorie Națională și Arheologie) на града, където също ни бе изнесена подробна беседа от един от уредниците специалисти за нивото на проучване и запазеност на археологическите останки от античния Томи и прилежащия му хинтерланд в съвременната градска среда. Извършихме фотодокументиране на важни за темата на проекта архитектурни детайли и други археологически материали, изложени в постоянната експозиция.

Античният Томи (Τόμις / Τόμοι) е основан по време на гръцката колонизация от милетски колонисти през VII и V век пр. Хр. (вж. подр. ИД 2011, 131–201). Според една от версиите на мита за Язон аргонавтите спрели тук със Златното руно на връщане от Колхида и основали града, докато Йорданес пък приписва легендарното основаване на царицата на масагетите Томирис: „След извоюва тази победа (срещу Кир Велики ) и взе много плячка от враговете си, царица Томирис премина в онази част от Мизия, която сега се нарича Малка Скития – име, заимствано от Велика Скития – и построи на мизийския бряг на Евксинското море град Томи, наричайки го на себе си.“ (Iord., Get. Х, 61–62). Предполага се, че милетските колонист основават града си в близост до гетско селище, като колонията достига нивото на полис едва през IV–III век пр. Хр. Пристанището, използвано от гърците за търговия с местните жители, позволява развитието на градски център. През 29 г. пр. Хр. римляните превземат региона от Одриското царство и го анексират чак до Дунавската делта под името Limes Scythicus. Томи става част от римската провинция Мизия чак през 46 г. сл. Хр., като преди това тук между 8 и 17 г. сл. Хр. е бил заточен поетът Овидий, прекарвайки последните осем години от живота си в града. Крепостта устоява на бурните времена на варварските нашествия от III–IV век. След разделянето на Римската империя Томи, заедно с цялата новообособена провинция Малка Скития, попада в пределите на Източната империя и е преименуван на Константина. Той остава важна късноантична римска крепост с пристанище докъм средата на VII век, когато се счита, че е изоставен поради нашествията на славяните и българите, които завладяват Добруджа през 680 г. след битката при Онгъла. В съвременна Кюстенджа (Констанца) целево проведените археологически разкопки са малко и в градска среда до този момент няма регистрирани и експонирани на място базилики от интересуващия ни период на християнизация.

Сградата, в която сега се помещава Историко-археологическия музей, е проектирана архитект Виктор Штефанеску в традиционния румънски възроженски стил за седалище на кметство на Кюстенджа. Бъдещият румънски крал Фердинанд I Обединител полага началото на строежа ѝ през май 1912 г. Строителството е спряно през 1913 г. и е подновено през лятото на 1914 г., след което отново е спряно по време на Първата световна война. Сградата е открита тържествено през юли 1921 г. Редом с основната ѝ политическа и административна функция, в сградата също се помещавали и бирария (в сутерена), кафене-сладкарница и ресторант (в партерните крила). През 1911 г. Василе Първан пише доклад до властите, призоваващ за създаването на постоянен музей в Констанца, като този акт се счита за момента на неговото учредяване. На следващата година събраните артефакти в музейната сбирка са изложени в сграда в градския парк (вж. подр. Țânțăreanu 1961, 30–88). През 1928 г. сбирката е преместена в едно то помещениета на кметството и отваря врати за посетители 2 години по-късно. До средата на 30-те години колекцията на музея значително нараства благодарение на дарения и открити при разкопки артефакти и през 1937 г. археологическата секция разполага с 272 инв. номера. През 1957 г. музеят е реорганизиран под ръководството на Василе Канараш и е преместен в нова сграда, която понастоящем и Архиепископския дворец. В крайна сметка и тази сграда се окзава „тясна“ за нуждите на експозицията, фондовете и реставрационните работи по предметите и през 1977 г. музеят е постоянно преместен в цялата сграда на кметството. През 2010 г. сградата е включена в регистъра на недвижимите културни ценности на гр. Констанца.

На приземния етаж на музея има две зали с археологически находки, следващият етаж представя античната и средновековна история на Добруджа, а последният е посветен на съвременната история, както и на тематични временни експозиции. Най-представителните движими културни ценности от археологическата колекция на музея са 24-те скулптури (статуи и барелефи), открити през 1962 г. при строежа на жилищна сграда и датиращи от II век сл. Хр., от които най-известна е тази на гликон (Canarache et al. 1963, 109). В експозицията се намира един непубликуван варовиков релеф с лъв, произхождащ от монашеския комплекс в Мурфатлар, който предизвика специален интерес у доц. Албена Миланова. Тя се срещна с уредника на секция Средновековие, д-р Кристина Паришев-Талмацки и помоли да ѝ бъдат предоставени за паметника от инвентарната книга, заедно с размерите с евентуално разрешение за неговото публикуване. Отговорът беше уклончив.

Бяха разменени научни публикации. Колегата от музея в Констанца и член на научния екип доц. Г. Талмацки ни предостави няколко комплекта за различни библиотеки от най-актуалните и ценни публикации на румънската музейна институция.

 

ДЕН IV.

4 НОЕМВРИ (ПЕТЪК)

Отпътувахме от Кюстенджа (Constanța) към 8:30 ч. сутринта в посока на нашата първа дестинация за днес – античния град Истрия (Ἰστρία).

Руините на брега на езерото Синая са идентифицирани като цитаделата на Ἰστρία през 1868 г. от френския археолог Е. Дежарден, а първите систематични археологически проучвания са инициирани през 1914 г. от В. Първан и продължават и до днес (вж. подр. Histria 1954–2013). Истрия е първата гръцка колония, основана на западния бряг на Черно море в средата на VII век пр. Хр. от милетски колонисти. Градът е имал непрекъснато развитие в продължение на 1300 години – от архаическата епоха и до края на Късната античност.

През VII–I век пр. Хр. гръцкият полис се състои от две отделни селищни единици – акрополът и прилежащото му градско селище – всяка от които укрепена със защитна стена. На територията на акропола са разкрити останки от храмове на Афродита и Великата богиня майка, датирани през VI век пр. Хр. Градското селище е разположено на западното плато на акропола, като първият строителен период на обграждащата го крепостна стена се датира в архаическата епоха. Резултатите от извършените на това място разкопки показват останки от жилища и керамични работилници от архаическата, класическата и елинистическата епохи. През класическата епоха Истрия е част от Атинския морски съюз, като интензивната търговия позволява на града към средата на V век пр. Хр. вече да сече собствени монети. В периода VI–IV век пр. Хр. в града се извършват няколко вида преустройства и „ремонти дейности“ вследствие на различни разрушения, като през елинистическата епоха е издигната и нова крепостна стена. През I век пр. Хр. Истрия е замесена в поредица военни и политически инциденти. Епиграфските данни свидетелстват за присъствието на стратег на понтийския цар Митридат VI Евпатор (120–63 г. пр. Хр.) в града, поради което през 72 г. пр. Хр. Истрия е завладяна от войските на Марк Теренций Варон Лукул (116–56 г. пр. Хр.) заедно с полисите Аполония, Калатис, Томи и Олбия.

В границите на Римската империя Истрия преживява нов етап на свето развитие главно благодарение на земеделието и риболова. През II век градът се присъединява към Пентаполиса (впоследствие станал Хексаполис) на западнопонтийските градове. Археологическите доказателства за разцвета му през римската епоха показват, че в началото на II век са построени нови обществени сгради, сред които и две бани, и е издигната нова крепостна стена. Към средата на III век градът е жестоко разрушен вследствие на нападенията на карпи и готи. Следва период на възстановяване, засвидетелстван от изградената късноримска крепостна стена върху стария акропол на гръцкия полис, която драстично намалява укрепената площ на града до само 7 хектара.

Късноантична Истрия от IV–V век отдавна вече не познава присъщия ѝ просперитет от времето на Принципата, макар и да се строят жилища и вътре в крепостта, и извън нея. Повечето от сградите, чиито останки могат да се виждат и до днес на място в археологическия обект, датират именно от късноримския период. Сред тях се открояват и 5 раннохристиянски базилики –  едната от които, разкрита в централната част на крепостта, е епископска. Всички тези храмове доказват интензивния религиозен живот в града, когато християнството се утвърждава като държавна религия в Римската империя. Епископската базилика представлява най-важното откритие от епохата на Късната античност, тъй като тя означава, че през V–VI век Истрия достига ранг на епископия. Вследствие на аваро-славянските нашествия от края на VI – началото на VII век Истрия е в упадък – сградите се разрушават, а забравата покрива старите паметници на града.

Докато научния екип разглеждаше разкритите останки на Истрия, доц. Талмацки и д-р Шова изнесоха подробна беседа за историята на проучване на античния град, покозаха ни разкритите структури и ни представиха резултатите от проведените през последните години от тях разкопки. Румънските колеги отбелязаха, че и тук, също като в Тропеум Траяни, по-късните културни напластявания на обекта от Средновековието (и вероятно османския период) са били отстранени от първите проучватели още навремето.

На място се извърши фотодокументиране на добре запазените три крепостни стени на града от различните епохи – елинистическа, ранноримска и късноримска (от III век). Доц. Талмацки обясни, че в римската епоха Истрия достига площ до 7 хектара. По източното протежение на късноримската стена са запазени основите на 5 кули и 2 порти. Входът на по-голямата порта води към малък форум, на който е разположена т.нар. „базилика на Флореску“, към която е пристроена крипта през VI век. Вероятно храмът има по-ранни фази от IV или V век. Срещу „базиликата на Флореску“ е разположена късноантична гражданска базилика. Наблюдава се, че в късноримската крепост улиците са перпендикулярни на ранноримските. През VI век Via principalis или Сardo, а има няколко главни улици.

Останките от т.нар. „базилика Първан“ в момента не са добре запазени. Базиликата престава да съществува след края на VI век, тъй в нея се регистрират следи от обитаване, датирани в началото на VII век. Подобно на засвидетелстваните примери от Калатис и Капидава, тази базилика също е построена до късноантичната крепостна стена на Истрия.

Епископската базилика, която е със запазени и до днес има атрий, нартекс и наос, както и сходна съдба като „базилика Първан“ – използвана е до края на VI век, след което сградата ѝ е преустроена в жилищни помещения.

Фотодокументирахме и една ранна (в сравнение с другите храмове) базилика от IV век, имаща петстенна апсида като базиликата в Залдапа. Тя е разрушена от кутригурите през 550 г. и после е възстановена. При последвалото ѝ преустройство се изграждат протезис, диаконикон и крипта.

Проф. Атанасов и доц. Миланова дискутираха базиликата, проучвана от д-р Ирина Ахим от Археологическия институт в Букурещ.

В жилищния квартал от IV век се е намирал и епископският дом. В сградата е открита керамика с християнски символи и кадилници. Към епископския дом принадлежи и една малка църква с петстенна апсида, в чийто рушевини също са разкрити кадилници и др. църковни прибори.

След обиколката на археологическия обект научният екип извърши фотодокументиране на важни за темата на проекта архитектурни детайли и археологически материали, изложени в експозицията на направения на място музей.

*   *   *

Следваща спирка по маршрута ни към град Тулча бе археологическият обект Аргам (Argamum), разположен на територията на община Джуриловка.

В писмените източници градът се споменава още в началото на VI век пр. Хр. от Хекатей Милетски. Основан е от гръцки колонисти от Мала Азия. През I век сл. Хр. крепостта попада под римска власт и в продължение на пет века крепостта продължава да просперира и да се развива.

Крепостта е локализирана за първи път от Василе Първан през 1916 г. и към днешна дата проучванията обхващат площ от почти 100 хектара. Идентифицирани и проучени са няколко сгради: западна и южна порта, трасето на крепостната стена, някои улици, няколко раннохристиянски базилики и земен вал. По-голямата част от късноантичното укрепление е все още непроучено.

Проф. Атанасов от отбеляза, че Базилика I е изградена на кална спойка (подобно на отскоро проучваната от д-р Йото Йотов, член на екипа, базилика №5 в Залдапа), а за конструкцията и размерите на Базилика III записахме следните констатации:

   – апсидата и източната стена са на хоросан поради наклона към морето;

   – има анекс от север (мартирий / баптирстерий?), който заедно с другите стени на базиликата са градени на кална спойка;

   – притворът е триделен: широчината му е равна на широчината на централното помещение на нартекса и на широчината на входа на наоса;

   – страничните помещения на нартекста са необичайно по-широки;

   – от север има анекс на фуга с полукръгла апсида пак на калка спойка (мартирий ?);

   – странно вътрешно разположение: стилобатите на колонадата са свързват с напречната стена на притвора без да достигат края, оформя се диамболаторий;

   – южната половина на апсидата е затворена със зид и е конструктивно свързана със стилобата на наоса.

*   *   *

Поехме към следващата дестинация от днешния маршрут – един от най-големите укрепени градове в провинция Малка Скития – Ибида (Ibidа). Археологическият обект се намира в землището на село Слава Руса, община Слава Черчеза, окръг Тулча.

Разкритите в землището на селото археологически останки свидетелстват за човешко обитаване още от бронзовата и желязната епоха и показват наследяването и преплитането на халщатската, латенската, гръцката и римската материална и духовна култура. На хълма Донка са проучени руините на гръцко селище, датирано с монети и керамика през IV–III век пр. Хр., което било важен разпределителен пункт на мносни гръцки стоки за вътрешността на Добруджа. С установяването на римляните империя през I век сл. Хр. настъпват значителни промени в облика на завареното, предхождащо Ибида, селище – издигнати са нови големи сгради от каменни блокове, обмазани с хоросан. По епиграфски данни в града живеят римляни и траки, а наличието на голям брой монети от Истрия, Томи, Никополис ад Иструм, Марцианопол, Одесос, Александрия, Никея, Никомедия, Хераклея, Антиохия (Писидия) показва икономическите и културни връзки на римска Ибида както на местно мизийско ниво, така и със средиземноморските провинции на империята (вж. подр. Ştefan 1977, 3–22).

Макар и разположен не на лимеса, а пò към вътрешността на Добруджа, Ибида е важен град и през Късната античност. През него минава пътят, свързващ Егис и Новиодун с Марцианопол. Поради тази причина градът процъфтява в периода IV–VI век. Ибида е съществена част от създадената от началото докъм средата на IV век. т.нар. отбранителна линия от „вътрешни укрепления“, разположени успоредно на лимеса, но във вътрешността на Средния и Долния Дунав. Археологическите проучвания свидетелстват, че крепостта е имала както периоди на мир и просперитет (новопостроени сгради, циркулацията на монети и стоки), така критични моменти като нападенията на готите по времето на императорите Валент (364–378 г.) и Валентиниан I (364–375 г.). Като се има предвид стратегическото местоположение на Ибида, при съвместното управление на императорите Лициний (308–324 г.) и Константин Велики (306–337 г.) се издигната грандиозна отбранителна система, обхващаща цитадела от ок. 24 хектара, с укрепление от ок. 3,5 хектара на хълма Харада. Въпреки този факт сведенията в писмените извори за града са оскъдни: Ибида се споменава от Прокопий сред градовете, възстановени от Юстиниан I (527–565 г.). При разкопките на Опайц, на ок. 2,5 км западно от с. Слава Руса, е разкрит и раннохристиянски манастирски комплекс, състоящ се от две еднокорабни базилики, параклис с апсида и различни пристройки, оградени със стена. Манастирът има три конструктивни фази и периодът му на обитаване се датира между втората половина на IV и първата четвърт на VII век. Падането на лимеса в Добруджа през първата четвърт на VII век предопределя и прекратяването на градския живот в Ибида.

Научният екип регистрира на терен само елементи от фортификацията и успя да посети и фотодокументира само новоразкритата през последните години от италиано-молдовската експедиция базилика extra muros (вж. подр. Paraschiv; Iaţcu 2013, 239–252). Не се откри базиликата вътре в крепостта, която е засипана.

*   *   *

На път за Тулча научният екип посети Археологически обект „Крепост Енисала“ (Situl arheologic „Cetatea Enisala“). Останките от укреплението са намират при Ново село или Енисала (Enisala), близо до гр. Бабадаг, на брега на черноморската лагуна Разим. Извърши се фотодокументиране на крепостта.

Крепостта е издигната издигнат през ХІІІ–ХІV в. и в румънската литература се поддържа тезата, че е византийска или генуезка, докато в българската – че е част от българската отбранителна крепостна линия Емона, Варна, Карвуна (Балчик), Калиакра, Преславец, Тулица и е контролирала черноморското крайбрежие и сухоземните пътища в Добруджа към Бесарабия и Влахия (Богданов 2010б, 21–23.). В писмените извори няма данни Българското царство или Добруджанското деспотство да е давало право на генуезците да построяват или да придобиват собствена крепост на българска територия. Няма данни и генуезците да са завлядавали крепост. Принципно Деспот Добротица е в тесни връзки с Венеция и при него на служба идва Дзанаки Мудацо, един от най-добрите венециански военачалници, изградил преди това непристъпна система от фортификации на о. Тенедос (Богданов 2010а, 26–28.)

След падането на България под османска власт крепостта се споменава от османските хронисти във връзка със събитията от 1419–1420 г., когато султан Мехмед I си възвръща някои долнодунавски крепости, превзети от власите и съюзени с тях българи, и ги поправя. Мустафа Али съобщава, че власите „разрушили трите крепости Исакча, Ени сала и Гюргево. Понеже се намирали на границата… и тъй като възстановяването им било крайно наложително, те били отново построени и доведени в добро състояние“. Шюкрюллах пише, че Мехмед I се насочил срещу власите и възстановил разрушените от тях крепости Исакча, Ново село (Ени сала) и Гюргево (Кузев, Гюзелев 1981, 214).

Първите археологически разкопки в крепостта  се проевждат през 1938–1939 г. и са ръководени от Григоре Авачян. След Втората световна война проучванията са подновени от Йон Барня и И. Т. Драгомир през 1963–1964 г., като забележителният резултат е откриването на втората крепостна стена. През 1976 г. проучванията са възобновени от Г. И. Кантакузино и Силвия Бараши поради предприемането на реставрационни дейности и довършени през 1991–1999 г. от екип на Сергиу Йосипеску.

ДЕН V.

5 НОЕМВРИ (СЪБОТА)

Посетихме Историческия музей в Тулча, където бяхме посрещнати от директора д-р Сорин Алинкай, археолог и специалист по праистория. Научният екип извърши фотодокументиране на важни за темата на проекта архитектурни детайли и археологически материали, изложени в постояннната експозицията. Д-р Алинкай ни разказа за историята на археологическите проучвания в Тулча и региона. Докумантирайки разкритите антични структури в двора на музея, ннаучният екип дискутира с румънския колега проблема за локализацията на полиса Егис (Aegyssus) в градската среда на съвременна Тулча и възможните периоди на неговото обитаване. Разменихме научни публикации.

*   *   *

Тръгнахме от Тулчанския музей преди обед и поехме към следващата дестинация, предвидена в програмата за днешния ден – раннохристиянската базилика в село Никулицел (Niculiţel). През Късната античност на територията на селото му е разположен един от некрополите на римския град Новиодун (Noviodunum) – един от важните военни и административни центрове на провинция Малка Скития (Scythia Minor). През лятото на 1971 г., вследствие на проливен дъжд, на днешната ул. „Музейна“ № 1 са разкрити случайно зидовете на раннохристиянска базилика, която впоследствие е проучена археологически през годините 1971, 1975, 1984–1985 и 1994. и в момента е експонирана на място (Baumann 1972, 17–26).

Базиликата е трикорабна с нартекс, отворен към вътрешен двор, и е с размери: дължина 36 м и широчина 14 м. Този тип трикорабни базилики, характерни за периода IV–VI век, се срещат в цяла Добруджа и имат своите паралели в градовете Истрия (Histria), Томи (Tomis), Новиодун (Noviodunum), Трофейният град (сivitas Tropaensium), намиращ се в непосредствена близост до монумента „Трофея на Траян“ (Tropaeum Traiani), както и от територията на дн. Северна България (Baumann 1979, 114–116). Ориентацията апсидата на базиликата в Никулицел е в посока североизток, а не точен изток, тъй като следва ориентацията на по-ранната заварена мъченическа гробница. Под ходовото ниво на олтара, върху основите на заварената по-ранна гробница, заедно със строежа на базиликата е изградена и нова крипта (martyrium), имаща с кубична форма и трапецовиден план, покрита с полусферичен купол, поддържан на пандантиви. Криптата има етажна структура. В горното помещение, в общ ковчег, са се съхранявали костите на четирима мъченици, разположение в анатомичен порядък, което подчертава първично погребение. От надпис на стената са известни и техните имена – Зотик (Ζώτικος), Атал (Ἄτταλος), Камас (Καμάσις) и Филип (Φίλιππος) – които според агиографската литература са загинали в Новиодун (Noviodunum) между 369 и 372 г. по време на религиозните гонения, предприети от вестготите. Откритите в долното помещение остеологични останки са от по-стария мъченически гроб, демонтиран при изграждането на монументалната крипта (Baumann 2015: 190–212). Имената и възрастта на двамата мъченици остават неизвестни, като единственото им споменаване е в надпис на една от стените: „Тук и отвъд (се намира) кръвта на мъчениците“.

Базиликата с криптата е построена в края на IV век върху по-стара мъченическа гробница, като според проучвателят Виктор Бауман етапите ѝ на изграждане са два. Първият е по времето на императорите Валентиниан I (364–375 г.) и Валент (364–378 г.), когато църквата е имала само олтар с три кораба. Вторият е от началото на V век, когато по времето император Теодосий II (408–450 г.), са ѝ пристроени притвор (νάρϑηξ) и вътрешен двор (atrium). При проучването на пространството около олтара, вътре в апсидата, в по-долните пластове са открити и 4 монети с дата между 330 и 354 г., които се свързват с времето на съществуване на по-ранната мъченическа гробница преди построяването на базиликата и криптата (Baumann 2015, 116–124). В западната част на проучвания ареал на базиликата са регистрирани останки от вкопани жилища, принадлежащи към средновековно селище от Х век, което припокрива част античните пластове. Късноантичните археологически структури са били вече разрушени и изоставени доста преди появата на това селище, тъй като през X век базиликата вече е била в руини и върху нейния северозападен ъгъл е построено вкопано жилище.

*   *   *

След музейния комплекс на раннохристиянската базилика научният екип посети църквата „Св. Атанасий“ (Biserica Sf. Atanasie) по препоръка на д-р Алинкай. Църквата е построена през XIV век и е единственият средновековен християнски паметник, открит досега в Северна Добруджа, като в нея все още се извършват служби в неделя.

Местната леегенда гласи, че храмът е била засипан с пръст по време на османското нашествие, за да не бъде разрушен от мюсюлманите. През XIX век е отново открит от овчаря Никулица, по чието име се нарекло и селото. Църквата е описана от Йон Йонеску 1850 г. като „римски храм, маскиран като църква“, защото римските тухли, извлечени от античните паметници в района, са използвани за рамонтни дейности по настилката вътре и стените отвън (Luca 2021). Според археологическите проучвания във вътрешността на храма и двора му, започнали през 1974 г., сградата е преминала през няколко строителни фази и има два основни периода на обитаване: през римската епоха и през Късното средновековие (XIV–XV век).

Фотодокументирахме църквата и археологически разкопки около нея. Направихме и снимки на стенописите, въпреки, че старите слоеве са вече почти заличени и върху тях има съвременни.

Любопитен факт е, че първоначално в продължение на 2 години (1971–1973 г.) мощите на четиримата мъченици, открити в раннохристиянската базилика в селото, се съхранявали в църквата „Свети Атанасий“, след което са дадени на манастира „Кокош“.

*   *   *

По план следващата дестинация, която научния екип тряваше да посети и документира, бяха останките от античния град Халмирис (Halmyris), но д-р Алинкай ни предупреди, че в момента раннохристиянските базилика и крипта са затворени за посетители поради предприет спешни консервационно-реставрационни дейности. Той пое и ни изпрати актуална документация на обекта за научния архив на експедицията. Следователно пътуването ни дотам отпадна и в оставащото време от деня се взе решение да посетихм намиращия се наблизо до Никулицел манастир „Кокош“ (Mănăstirea Cocoșu).

Манастирът е основан през 1833 г. от монасите Висарион, Геронтий и Исая от манастира Нямц, които минават през Атон преди да дойдат тук. През 1841 г. османските власти одобряват функционирането на манастира. Старата църквата е ремонтирана между 1842 и 1846 г. и е действала до 1910 г., когато е съборена и на нейното място е построена новата и сега действаща църква (Predescu 2019). Зографисването ѝ започва през есента на 1914 г., изпълнено от италианския художник Ф. да Биасе в неовизантийски стил, и завършва през 1916 г. Реставрирана е между 1957 и 1960 г. В манастира има и музей със старинни икони и църковни предмети, събирани от енориите в окръг Тулча. Музеят съхранява също и колекция от старопечатни църковни книги.

Защо всъщност избрахме тази дестинация – защото уредниците в музея в Никулицел ни събощиха, че понастоящем тук се съхраняват мощите на раннохристиянските мъченици Зотик, Атал, Камас и Филип, които били пренесени са пренесени в манастира на 17.I.1973 г. и поставени на почетното място в църквата, в красив ковчег. Паметта им се отбелязва всяка година на 4 юни.

ДЕН VI.

6 НОЕМВРИ (НЕДЕЛЯ)

            Денят премина в пътуване обратно към България и София през гр. Силистра, където се разделихме с проф. Атанасов.

БИБЛИОГРАФИЯ

Цитирана литература:

Атанасов 2010: Г. Атанасов. Още за датировката и монашеската организация в скалната обител до Мурфатлар (Басараби). – Във: Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ и българската архелогия. Т. 1. Велико Търново, 2010, с. 467–485.

Бешевлиев 1976: В. Бешевлиев. Етническата принадлежност на рунните надписи при Мурфатлар. – Във: Векове, 4, 1976, с. 12–22.

Богданов 2010а: М. Богданов. Каменната архитектура на Северното българско Черноморие. – В: Паметници, реставрация, музеи, 3–6, 2010, с. 26–28.

Богданов 2010б: М. Богданов. Забравените каменни сгради от епохата на Българското национално възраждане във Варна. – В: Арх&Арт форум, 24, 2010, с. 21–23.

ИД 2011: Х. Тодорова, К. Йорданов, В. Велков, С. Торбатов. История на Добруджа. Т. 1. Второ преработено и допълнено издание. Велико Търново, 2011.

Кузев, Гюзелев 1981: А. Кузев, В. Гюзелев. Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. Варна, 1981.

Николов 2005: Г. Николов. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на ХІ в.). София, 2005.

Попконстантинов 1993: К. Попконстантинов. Руническите надписи от Средновековна България. – В: Studia Protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. В. Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 141–165.

Barnea 1959: I. Barnea. Şantierul arheologic Basarabi (reg. Constanţa). – In: Materiale şi cercetări arheologice, 6, 1959, pp. 541–566.

Barnea, Ştefănescu 1971: I. Barnea, Şt. Ştefănescu. Din istoria Dobrogei. T. III. Bizantini, romani şi bulgari la Dunărea de Jos. Bucureşti, 1971.

Baumann 1972: V. H. Baumann. Bazilica cu „martyricon“ din epoca romanități tîrzii, descoperită la Niculițel (Jud. Tulcea). – In: Buletinul Monumentelor Istorice, 2, 1972, рр. 17–26.

Baumann 1979: V. H. Baumann. De la Turcoaia la Niculitel. Marturii si monumente vechi crestine. – In: De la Dunare la Mare. Marturii istorice si monumente de arta crestina. Ed. a II-a. Galati, 1979, рр. 114–116.

Baumann 2015: V. H. Baumann. Sângele martirilor. Constanţa, 2015.

Boia 2001: L. Boia. History and Myth in Romanian Consciousness. Budapest, 2001.

Canarache et al. 1963: V. Canarache, A. Aricescu, V. Barbu, A. Rădulescu. Tezaurul de Sculpturi de la Tomis. Bucharest, 1963.

Coarelli 1999: F. Coarelli. La colonna Traiana. Romа, 1999.

Cinopoes 2010: R. Cinopoes. Nationalism and Identity in Romania: A History of Extreme Politics from the Birth of the State to EU Accession. London – New York, 2010.

Curta 2006: F. Curta. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500–1250. Cambridge, 2006.

Dogar 2012: A. Dogar. Apostolul Andrei: Ne-a creștinat sau nu Cel Dintâi Chemat? – In: National Geographic România, 116, 2012, pр. 54–71.

Histria 1954: Histria. Vol. I. Monografie arheologică. București, 1954.

Histria 1966: Histria. Vol. II. București, 1966.

Histria 1973: Histria. Vol. III. Descoperirile monetare (1914–1970). București, 1973.

Histria 1978: Histria Vol. IV. La céramique d’époque archaïque et classique (VIIe–IVe s.). București, 1978.

Histria 1979: Histria. Vol. V. Ateliers céramiques. București, 1979.

Histria 1982: Histria. Vol. VI. Les thermes romains. București, 1982.

Histria 1954: Histria. Vol. VII. La zone sacrée d’époque grecque (Fouilles 1915–1989): planches (95–129) et dépliants. București, 2005.

Histria 1996: Histria. Vol. VIII. Les timbres amphoriques: Thasos. București, 1996.

Histria 1998: Histria. Vol. VIII. Les timbres amphoriques: Sinope. București, 1998.

Histria 2000a: Histria. Vol. IX. Les statues et les reliefs en pierre. București, 2000.

Histria 2000b: Histria. Vol. X. La céramique romaine des I–III siècles ap. J.-C. București, 2000.

Histria 2000c: Histria. Vol. XI. Les bols hellénistiques à décor en relief. București, 2000.

Histria 2005: Histria. Vol. VII. La zone sacrée d’époque grecque (Fouilles 1915–1989). București, 2005.

Histria 2006: Histria. Vol. XII. Architecture grecque et romaine: membra disiecta. Géometrie et architecture. București, 2006.

Histria 2007: Histria. Vol. XIII. La basilique épiscopale. București, 2007.

Histria 2012: Histria. Vol. XV. Die archaischen und frühklassischen Transportamphoren. București, 2012.

Histria 2013: Histria. Vol. XIV. La céramique de style West Slope. București, 2013.

Henig 1983: M. Henig. A Handbook of Roman Art: Survey of the Visual Arts of Roman World. Ithaca, 1983.

Madgearu 2013: А. Madgearu. Byzantine Military Organization on the Danube, 10th–12th Centuries. Leiden – Boston, 2013.

Pacurariu 2010: M. Pacurariu. Chapter 9: Romanian Christianity. – In: The Blackwell Companion to Eastern Christianity. Ed. by K. Parry. Malden – Oxford – Carlton, 2010, pp. 186–206.

Paraschiv, Iaţcu 2013: D. Paraschiv; I. Iaţcu. The Christian basilica of Ibida. Elements of interior decoration. – In: Arheologia Moldovei. T. XXXVI. Iași, 2013, pp. 239–252.

Popkonstantinov 1986: K. Popkonstantinov. Die Inschriften des Felsklosters Murfatlar. – In: Die Slawischen Sprachen, 10, 1986, pp. 77–106.

Spinei 2009: V. Spinei. The Romanians and the Turkic Nomads North of the Danube Delta from the Tenth to the Mid-Thirteenth century. Leiden – Boston, 2009.

Stan, Turcescu 2007: L. Stan, L. Turcescu. Religion and Politics in Post-Communist Romania. Oxford, 2007.

Ştefan 1997: A. S. Ştefan. Cetatea romană de la Slava Rusă (Libida?). Cercetările aerofotografice şi apărarea patrimoniului arheologic. – În: Revista Muzeelor si Monumentelor – seria Monumente Istorice și de Artă, 1, 1977, pp. 3–22.

Țânțăreanu 1961: A. Țânțăreanu. Muzeul de Arheologie Constanța. Constanța, 1961.

Използвани интернет източници:

              Predescu 2019: I. Predescu, Manastirea Cocos, 04 Iunie 2019,

<https://www.crestinortodox.ro/biserici-manastiri/manastirea-cocos-67799.html> (15 December 2022).

              Luca 2021: A. Luca, Biserica Sf. Atanasie de la Niculițel, singurul monument creștin medieval din Dobrogea, 6 Septembrie 2021,

<https://discoverdobrogea.ro/biserica-sf-atanasie-din-niculitel-singurul-monument-crestin-medieval-din-dobrogea/> (6 February 2023).

              Enisala, Repertoriul Arheologic Naţional,

<http://ran.cimec.ro/> (23 January 2023).

София,                                                                           Изтогвил:   ЦВЕТОЗАР  ЙОТОВ

27.II.2023 г.                                                                                         докторант към ИФ на СУ

                                                                  Научна редакция: доц. д-р Албена Миланова