Мизия и Скития

 

От хилядолетия земите на Югоизточна Европа и нейният Североизток, маркирани от два големи водни басейна – р. Дунав и Черно море, в което пространство се включва и избраната за проучване територия, са се оформили като зона на културни контакти (респ. сблъсъци), а впоследствие и като контактна зона par excellence. През ІV-VІI в. сл. Хр. в граничната зона на Долнодунавския лимес се наблюдават забележителни трансформации вследствие, както на Великото преселение на народите, така и на ускорената милитаризация и християнизация. Двете долнодунавски римски провинции Малка Скития и Втора Мизия, разположени на границата на римския „ред“ (taxis) и „варварското безредие“ (ataxia), първи поемат ударите на вълните на различни нашественици (вестготи, хуни, остготи, алани, авари, славяни и българи) през ІV-VІІ в. и успоредно с това процесът на християнизация там протича с рядък драматизъм. Никъде другаде християнството не „стартира” с мъченическата кръв на 21 светци в Мизия и около 150 в Скития – обхват без аналог на Балканите и рядко явление в тогавашния християнски свят. Като добавим двадесетте епископски катедри на сравнително ограничена територия, както и феномена на „скитските монаси”, долавяме очертанията на процес, който заслужава фундаментално изследване с акцент върху маркери, които – макар и знакови – са недостатъчно проучвани на територията на Южна Добруджа (България). Изследването на горе посочения регион ще допринесе несъмнено и за по-ясното дефиниране на разликите между такива понятия като „зона на културни контакти“ и „контактна зона“, тъй като във времето между IV и VII в. по Долнодунавския Лимес се наблюдават интересни преходни форми между двата феномена. Последното би довело и до конкретен принос в тази теоретична (по същество понятийна) научна дискусия от последните няколко десетилетия.

Писмените текстове за това време и за тези процеси са ограничени и добре известни. Натрупан е обаче обемен емпиричен материал вследствие на дългогодишни археологически проучвания, голяма част от които не са публикувани, съхраняват се в архивен вид в различни хранилища, не са обобщавани и синтезирани, не са били обект на фундаментално изследване. Задълбоченото проучване на тази силно натоварена с раннохристиянска история и паметници зона би довело до натрупването на нови знания, както за конкретни обекти и артефакти, така и за културния климат на границата на римския свят в края на Античността, оцветен в преплетените нюанси на контакти-сблъсък, контакти-симбиоза, контакти-дивергенция и пр. Концентрацията на християнските паметници е своеобразен индикатор за интензитета, посоката и характера на процесите в двете гранични провинции в епохата на прехода от езичеството към тържеството на християнството  за времето между IV и VI в. и обратното – за постепенното деструктуриране и видим упадък на християнските културни пространства към втората половина и края на VII в. Така формулираната тема следователно позволява да се поставят по нов начин и въпроси, свързани с приоритетни области на българската история и култура като се потърси отговор на фундаментални и актуални проблеми от най-ранната българска история, а именно доколко основателна е традиционно приеманата теза за процеса на пълна дехристиянизация на тези земи с идването на Аспаруховите българи през VІІ в., защото Малка Скития и Втора Мизия са матерна територия на българската държавност на Долен Дунав, формирана в самия край на заложения в проекта времеви отрязък. Това илюстрира възможностите за многопланов анализ (и научна употреба в перспектива) на събраната и анализирана в рамките на проекта информация.